Това е любимият ми пасаж от книгата "Трима дуиш в една лодка (без да става дума за кучето)" от Джером К. Джером. Надявам се и вас да ви разсмее:

"Едвали не ви се е случвало да познавате хора, които са винаги готови да поемат бремето върху себе си и да го стоварят на чужд гръб. Като моят чичо Поджър, когато реши да свърши някоя работа. Донасят например някоя картина у дома и я оставят в столовата, в очакване някой да я окачи.
-Оставете това на мене-заявява чичо Поджър.-Никой да не се тревожи за тая работа. Аз сам ще свърша всичко.
После сваля сакото си и се хваща на работа. Ще изпрати прислужничката да купи за шест пенса пирони, а после и някое от момчетата подир нея, за да и каже какви размери да вземе и тъй, започвайки с тях, той постепенно впряга на работа всички в къщи.
-Подай ми чука, Уил!-крещи той.- А, ти тичай за линията, Том. Ще ми трябва и дървената стълба, а добре ще е да имам и един кухненски стол. Джим, хайде да изтърчиш до господин Гогълс и да му кажеш : "Татко ви поздравява и се надява, че кракът ви е по-добре. Той пита дали ще можете да му заемете вашето водно равнило." А, ти не мърдай от тук, Мария, защото някой ще трябва да ми свети със свеща. Когато се върне прислужничката, тя ще трябва пак да излезе и да купи малко тънка връв. Том! Къде е Том? Ела на сам, Том! Ти си ми нужен, за да ми подадеш картината.
Тогава той вдига картината и я изпуска, тя изпада от рамката, а той се опитва да запази стъклото и се порязва, сетне заподскачва из стаята, търсейки носната си кърпичка. Като не може да намери кърпичката, понеже тя е в джоба на сакото, което свалил, а вече не помни къде го е оставил, всички в къщи по неволя престават да дирят инструментите му и почват да търсят сакото. В това време той крачи из стаята насам-натам и пречи на всички.
-Зае ли някой в цялата къща къде е сакото ми?-Ядосва се той.-Честна дума, до ден днешен не съм срещал такива пипкави хора! Шест души, а не могат да намерят едно сако, което свалих само преди пет минути! Просто да се чуди човек!..
След тези думи той става и едва сега открива, че е седял върху сакото.
-Хайде, стига сте го търсили!-се провиква той.- Сам го намерих. Виждам, че накарам ли ви да търсите нещо, ще го намерите толкова, колкото ще го намери и котката.  Когато мине още половин час, да превържат пръста му, да намерят ново стъкло и да донесат стълбата, инструментите, стола и свеща, той се захваща отново за работа, а всички в семейството, включително прислужницата и приходящата чистачка, стоят в полукръг до него, готови да помагат. Двама души трябва да придържат стола, а трети му помага да се покачи върху него, а после го държи да не падне, четвърти му подава пирон, пети поднася чука. Той поема пирона и го изпуска.
-Ето че пиронът отиде!- казва той с нотка на обида в гласа.
Всички по неволя запълзяваме на колене, за да търсим пирона, а той стърчи върху стола, ръмжи и пита дали ще трябва да стои тъй цяла вечер.
Най-сетне пиронът е намерен, но в това време чичо Поджър е успял да загуби чукчето.
-Куде е чукът? Къде ли съм дянал чука? Боже Господи! Седмина сте зяпнали по мен, а не знаето къде съм оставил чука! Намираме му чука, но сега той не вижда знака, който е направил върху стената, тъкмо на мястото, където трябваше да забие пирона, затова ни кара един подир друг да се качваме на стола до него и да се опитваме да открием точката, но всеки от нас вижда знака на различно място, а чичо Поджър ни намира един след друг за глупаци. Сетне взима линията и прави нови измервания. Оказва се, че е нужно да се пресметне, колко прави половината от трийсет и един и три осми от инча. Той се опитва да направи изчисленията на ум, но изпада в бяс.
Тогава всеки от нас се сили да направи изчислението на ум, но всички получаваме различни резултати и почваме да се подиграваме един на друг. В настъпилата врява никой вече не помни първоначалното число и чичо Поджър трябва отново да взема мярката.
Тоя път той си послужва с някаква връв. Вкритичния момент, когато старият чудак се наклонява върху стола, под ъгъл от четирийсет и пет градуса, опитвайки се да достигне една точка, на три инча отвъд мястото, което може да обхване, връвта се изплъзва от ръцете му, а той се стоварва върху пианото. Внезапността, с която главата и тялото му удрят всички клавиши, в един и същи миг, предизвиква прекрасен музикален ефект.
Тогава леля Мария заявява, че няма да позволи на децата да стоят на около и да слушат такива изрази.
Накрая чичо Поджър успява да намери точното място и с лявата си ръка поставя острието на пирона върху точката, а с дясната грабва чука. Още първият удар подада върху палеца му. Със силен рев той изпуска чука, който пада върху нечии крака. Леля Мария заявява, че следващият път, когато чичо Поджър реши да кове пирон в стената, тя би искала да бъде своевременно уведомена, за да може да се уговори с майка си и да прекара една седмица при нея, докато той се занимава с тая работа.
-Вие, жените, все че вдигнете врява за всяка дреболия- отвръща чичо Поджър, изправяйки се на крака. - Аз, наистина обичам да върша такива дребни работи.
Тогава той прави нов опит и при вторият удар пиронът потъва докрай в мазилката, в едно с половината от тъпата страна на чука, а чичо Поджър политва тъй стремително към стената, че носът му почти се сплесква от допирът с нея. Наложи се отново да търсим линията и връвта и да се направи още една дупка. Към полунощ картината вече е окачена-наистина много нездраво и твърде на криво,- а стената навред изглежда тъй, сякаш някой е прекарал гребло по нея. Всички са изморени до смърт и изглеждат страшно нещастни-освен чичо Поджър.
-Готово!-заявява той, като слиза тежко от стола и стъпва върху мазолите на чистачката, любувайки се с нескривана гордост на сътвореният от него безпорядък.- А някои хора биха повикали майстор отвън, за да свърши такава дребна работа!"